Вълк…

Тези дни имах удачен улов. Намерих леговище на вълци. Вълчицата я убих с един изстрел, а двете малки вълчета удавих в близката река.
Живея съвсем близо до гората и занесох трупа на вълчицата вкъщи, за да се похваля на семейството и приятелите си.
По пътя за дома, някъде зад мен се раздаде вълчи вой, но този път беше някак необичаен.
Беше пропит с мъка.
На следващото утро, ме разбуди лаят на кучето. Станах и излезнах на двора.
Картината, която видях ме вцепени.
Огромен сив вълк стоеше в средата на двора, а малката ми дъщеря си играеше весело с опашката му, кучето беше вързано на верига и лаеше бясно, но едва ли можеше с нещо да помогне, дори и да беше развързано.
Погледите ни с вълка се срещнаха и веднага разбрах, че това е той, че вчера бях убил неговото семейство. Стоях замръзнал на прага и ясно разбирах, че с нищо не мога да помогна на дъщеричката си, а тя самата изобщо не разбираше в каква опасност е.
Очите ми се напълниха със сълзи, а дъщеря ми, като ме видя, остави вълка и се затича засмяна към мен. Прегърнах я и я притиснах силно към гърдите си. Вълкът ни гледа известно време, бавно се обърна и си тръгна. И не стори нищо лошо нито на дъщеря ми, нито на мен.
Не отмъсти за болката, която му бях причинил, за смъртта на неговата вълчица и децата му.
И все пак той си отмъсти.
Но без да пролива кръв.
Даде ми да разбера, че съм убил деца и ми предаде неговата болка.
Доказа, че е по-силен от хората!

%d блогъра харесват това: