Последен урок

ПОСЛЕДЕН УРОК

Контейнерите за боклук пред блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба и висока,
с количка.
Преглеждаше в сметта добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната
в походка, в маниер, в гърба превит.
Бях все зает, началник.
До службата ме караха с кола
и само сутрин, точно до вратата,
я виждах.
Беше вечно с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори. Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах, познах я по гласа.
Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас.
Бях влюбен в нея.
Цял ден на работа за нея мислех,
учителката, станала клошар.
Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен,
солиден, важен, авторитетен бизнесмен.
На сутринта я чаках много рано.
Прекрасно утро! Неработен ден.
В боклука ми, на дъното прибрано,
лежи кашонче, дар от мен.
В кашончето бях сложил триста евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми доста нервно,
но в себе си се чувствах горд и млад.
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук и без дори главата да повдигам,
прибрах се бързо на бегом у нас.
Не след дълго на входната врата се позвъни.
Излязох да отворя. Никой няма.
Пред прага плик, кашончето встрани.
„Не те ли учих, драги мой ученико( спомняше си името ми, което беше написала),
че всяка работа краси човек? Нима в очите ти съм просякиня? За това ли се срамуваше да поговориш с мен!
Обратно връщам тази милостиня
и знай, ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях.”
Това прочетох…
И учителката моя вече никога не видях.

%d блогъра харесват това: