Рай

Уморена, на края на времето,
ще приседна за миг на ръба.
Колко много от мене са вземали?
Колко дадох? Ще тегля черта.

И ще хвърля в измамната бездна
всяка мисъл за сметка и дълг.
Нека тежки обиди изчезнат.
Нека всичките болки мълчат…

И такава – във пъти по-лека –
ще разперя с надежда ръце.
Ето, вече си имам пътека!
Не пътека, а цяло небе…

И внезапно разбирам накрая
как летят всички птици без страх.
Не защото се раждат във Рая.
А защото го носят в тях!

%d блогъра харесват това: