Всяка година таткото на Мартин го завежда го при баба му,
да прекара летните ваканции, а те щяха да се приберат у дома със същия влак на следващия ден.
Един ден детето каза на родителите си:
– Вече съм пораснал. Мога ли да отида сам в къщата на баба ми?
След кратка дискусия родителите приеха.
Те стояха наоколо и чакаха влака да тръгне. Казаха на детето си довиждане, като го изпращаха и му даваха някои съвети през прозореца.
Докато Мартин им повтаряше:
– Знам.Това ми е казано над хиляда пъти.
Влакът бе на път да тръгне, когато баща му му прошепна в ухото му:
– Сине, ако се почувстваш зле или несигурен, това е за теб!
И сложи нещо в джоба му.
Сега Мартин е сам,
седнал във влака както искаше.
Без родителите си за първи път.
Възхищавайки се на пейзажа през прозореца, около него се бутат непознати, вдигат много шум.
Влизат и излизат от вагона. Кондуктора прави някои коментари
за това да си сам.
Един човек го погледна с тъжни очи.
Сега Мартин се чувства зле
с всяка изминала минута. Той се страхува.
Наведе глава и …
чувства се в ъгъла и сам, със сълзи в очите.
Но не забравяйте, че баща му сложи нещо в джоба му.
Треперейки, той потърси онова, което баща му му оставил.
Когато намери листчето, той го прочете:
„Сине, аз съм в последния вагон!“
Това е живота!
Трябва все някой ден да пуснем децата си.
Трябва да им се доверим.
Но ние винаги трябва да бъдем в последния вагон, гледайки,
ако се страхуват, ако са се изгубили, ако са уплашени или ако намерят
препятствия и не знаят какво да правят.
Трябва да сме близо до тях, докато сме още живи.
Детето винаги ще се нуждае от родителите си.
