Всичко в този живот има две лица.
Бяло и черно.
Душата също…
В зависимост от това как ще я докоснат, в зависимост от усещането, което получи.
Защото, когато я докоснат с обич се изпълва с топлина, цялата е светлина.
Когато я докоснат с нежност се изпълва с доброта и блести от любов и чистота.
Но изцапат ли я с мръсотия…
Се свива на кълбо и всичко става черно…
Всичко става мрак…
Горчивината я разяжда и изгнива в самота.
И разбираш, колко са раними и крехки нашите души.
Нали и твоята е била смазвана. Заспивала е в тъмна яма.
Нали обичана била е? Летяла е от щастие.
Черна и бяла…
И започваш да внимаваш как докосваш ти.
Защото едно грешно докосване праща душата в ада.
Защото едно правилно докосване дава крила за рая.
Едно докосване, а всъщност всичко…
Политаш или падаш в нищото…
Едно докосване, а всъщност всичко…
И се връща обратно при теб…като бумеранг…
